Автор: Лора Асенова - Не всеки може да бъде Бах, Бетовен

Автор: Лора Асенова 

- Не всеки може да бъде Бах, Бетовен или Вивалди, само че може да предизвика публиката със самия себе си. "

- Пандемията освен, че не ме умъртви, само че дори ми даде, в случай че не нов живот, то най-малко нов смисъл. "

- На моменти наподобява като че ли в действителност това е част от някаква интрига, че има предпочитание народът да е по-прост. Колкото може по-малко да споделя за възприятията си, по-малко да поддържа връзка и да се показва. Има боязън в хората. А страхът постоянно е по-опасен от самата заплаха. Накрая се оказва, че ни е боязън от това да живеем. Според мен животът се осмисля от усещанията, от желанията, от пристрастеностите и от възприятията, които искаш да споделиш. Не тези, които ти дават, а които искаш да споделиш. Щастието идва от даването, а не от приемането. Същото е и с музиката. "

- Ние имаме две от трите учебни заведения по фолклор в света, имаме доста положителни учебни заведения и академии, които развиват музиканти, които след това се ценят в целия свят. Имаме фантастични джазови музиканти, фолклорни музиканти, огромна дълга линия на страхотни оперни артисти и все пак въздействието на всички тези огромни персони е прекомерно малко. Няма непрестанен контакт на българската просвета с народа. ", споделя Вили Стоянов пред " Гласове ".

Следвайте ни в

Докато никой не се бореше кой да вземе Министерството на културата, се срещнах с един човек, който прави доста за културата в България. Вили Стоянов е тромбонист, който взе участие в редица музикални колаборации, учител е в НМА " Проф. Панчо Владигеров ", както и в НМУ " Любомир Пипков ", само че и от много време се е заел с това да популяризира и осъвременява музиката на дядо му - огромния български композитор Йосиф Цанков. Вили е от музикантите, които са разкрили смисъла на музиката и го популяризират с майсторските си осъществявания, в които влагат сърце и душа. Следва диалог за намирането на мястото си като музикант, за какво към този момент постоянно чуваме музика, която " не ни пречи " и поддържаме ли паметта за значимите персони в България. Може би в тези въпроси се крият отговори за обществото ни. 

- Кога се обърнахте към творчеството на дядо Ви, Йосиф Цанков?

- Преди пандемията си приказвах с другар - музикант за наше присъединяване с латино стратегия, на морето пред аудитория прекомерно надалеч от този музикален жанр. Въпреки опитите ни някак не успявахме да увлечем „ хората с ланци “. Единствен той, напълно потопил се в импровизациите си, тотално отказващ даже да опита да им се хареса, в последна сметка съумя да завоюва вниманието и аплодисментите им. След присъединяване потънахме в диалог и аз се поинтересувах по какъв начин е съумял. Тогава той ми описа по какъв начин един път в една черква е получил просветление, че  душата, която влагаме в музиката, е това, с което сме разнообразни. И в случай че всеки музикант е една дребна точка в морето от музика, то той би трябвало да се старае да бъде впечатляващ даже единствено в тази дребна точка. Тя е значима. Не всеки може да бъде Бах, Бетовен или Вивалди, само че може да предизвика публиката със самия себе си. Този диалог доста промени метода ми на разсъждание. Оттогава обърнах внимание и на творчеството на дядо ми, тъй като то е част от мен и е мой дълг да го продължа. Оттогава започнах да се занимавам и с композиране. И по този начин се случи, че 2 дни преди да ни затворят аз към този момент имах проект с какво да се занимавам най-малко доникъде на идната година. Тогава записахме 2 албума с The essential Funk Trombone, албум с BrazzVilliDj, съумях да осъществявам соловия си албум, както и този на SINthesis секстет, аранжирах стратегия от 20 миниатюри за 4 тромбона по песни на дядо ми, записахме и издадохме боса нова албума и биг бендовата стратегия от цикъла „ Срещи с предци Йожи “. Така че пандемията освен, че не ме умъртви, само че дори ми даде, в случай че не нов живот, то най-малко нов смисъл и посока. 

" Среща в приказката " - Концерт за щрайх, джаз трио и соло тромбон по музика на Йосиф Цанков, аранжименти Милен Кукошаров. Откриване на Банско Джаз Фестивал 2023, в осъществяване на щрайха на Симфоничния оркестър на БНР, джаз трио в състав Милен Кукошаров, Борис Таслев и Атанас Попов, солист Велислав Стоянов, диригент Любо Денев-син

- Оказва се, че на едни по-късни години намирате себе си и смисъла на музиката. Това евентуално е доста мъчно да намериш точното си място в музиката. 

- И е по този начин и не е по този начин. Например това, което знам за дядо ми от разказите на майка ми и на татко ми е в общи линии роман за човек, който е покосявал с растежа си, с чара и с добрината си, само че и музиката му е тази, която маркира цяла една ера – от 20-те до 70-те години. Особено в Царска България, а след това и с нов разцвет през 60-те. Но представете си, че първоначално, когато е пишел, той е основал избрана звукова среда на София. В нея се открива галантността и интелигентността на предци. Сега, когато я придвижвам в наше време, си мислех, че това е музика, която в никакъв случай няма да спре да допира. Аз съм сензитивен към художествените творби и на мен те мощно ми влияят. Не мислех, че те имат отминалост. А се оказа, че България, която толкоз дълго е живяла с музиката на Йосиф Цанков, не си спомня доста добре творбите му. Хората търсят друго. Даже имам един диалог с различен мой сътрудник, който толкоз ме впечатли, че не мога да го не помни. Той прави съвременна музика и е много сполучлив и то в интернационален проект. Той е по-малък от мен и го питах какво влага в тази музика, която за мен е неразбираема – не ме впечатлява като форма, прекомерно обикновена е, нищо не се случва в нея. И той ми сподели следното: „ Вилка, показа си, че в този момент вървиш из София със слушалки на ушите и слушаш моя музика. Моята цел е да не ти пречи. “. Не можах да отговоря, това за мен е ужасно смешно, само че очевидно този вид размишление господства. Това е един доста огромен пазар за хората, които взеха решение да възприемат по този метод музиката и да ѝ отредят такова място – да не пречи. 

The essential Funk Trombone, Kapana Fest

- Много забавно и вярно го е дефинирал – музиката през днешния ден не ни пречи, не ни вълнува. Но не щеш ли се харесва, че се слуша. Според Вас, има ли връзка с метода ни на живеене? 

- Това е сериозен въпрос. На моменти наподобява като че ли в действителност това е част от някаква интрига, че има предпочитание народът да е по-прост. Колкото може по-малко да споделя за възприятията си, по-малко да поддържа връзка и да се показва. Има боязън в хората. А страхът постоянно е по-опасен от самата опасност. Накрая се оказва, че ни е боязън от това да живеем. Според мен животът се осмисля от усещанията, от желанията, от пристрастеностите и от възприятията, които искаш да споделиш. Не тези, които ти дават, а които искаш да споделиш. Щастието идва от даването, а не от приемането. Същото е и с музиката. Ако получаваш естрадна прима против 250 лв. за билет, неумишлено ти не си там поради музиката. Според мен най-големите безвкусици са най-скъпите и най-посетените. Което демонстрира, че ние не сме построили почитание към интелекта на изпълнителя, какъвто да вземем за пример имаше Паша Христова, а се задоволявамe с неприятно вибрато и селяндурско фразиране, което е най-първичното. Това е резултат от други първоначални пристрастености – като кючека или крадените мелодии. Тази голяма аудитория се дефинира с песни като „ Не сме безгрешни, само че сме същински “ или „ Карай на алено “. В същото време има доста други доказателства и образци, че живото свирене и умна музика съществуват и вълнуват хората. Има изключителни записи, само че живото осъществяване е скъпо. Ако в този момент с Вас се разходим из София, ще попаднем на най-малко 3 места, където ще чуем джаз, авторска музика или „ ъндърграунд “. Така че има многообразие – има я музиката, която не пречи, има я тази музика във всички цветове, която се появи след комунистическия вакуум и пристрастеностите се отприщиха, и има луксозни музиканти, за които обаче би трябвало да се разтърсиш. Ето има и такова нещо, за което, както сподели Любослав Пенев в едно изявление „ вътрешно си аплодирам “ – това, за което преди завиждахме на театралите, че са им цялостни салоните, към този момент се случва и с джаз музиката – джазът цялостни зали. Много мои сътрудници се върнаха от чужбина точно поради тази усъвършенствана среда и започнаха да творят тук. И по този начин България стартира да наподобява доста чаровно в музикално отношение.  

" Stereo neon " - албум " Make it right, do it nice " на групата The essential FUNK trombone

- Според мен, музиката издава индивида, издава неговата просвета. Даже несъмнено си проличава и по физиономията му. Може би успявате да разпознаете кой какъв жанр слуша отдалече. 

- Не постоянно е по този начин. Хора, които наподобяват доста интелигентно, могат доста да те разочароват. А и мисля, че това е нещо, което се оформя. Парадоксално, само че положителните образци в тази посока са от времето на комунизма – със наложителното вървене на концерти, със наложителното проучване на музика. Помня, че от Седмо учебно заведение, където бях до седми клас, ни водеха в Софийската филхармония, в Софийската опера и балет. Тогава доста по-често можеше да попаднеш на хора, които не се занимават с изкуство, да разясняват събитие, на което са били. Имаше рецензия във вестниците. Голямо отчаяние за мен са всички демократични ръководства от 89-а насам, които много плюха в лицето на културата. За този интервал само се сещам за смислените жестове на Стефан Данаилов, когато беше министър, и за Георги Йорданов. Аз и контактувам много с тези институции в последните 10 години – на пръв взор наподобява като че ли е друго, само че някак е все същото. 

- От какво естество са връзките Ви с институциите? 

- Аз съм хоноруван учител по цугтромбон и комбо сформира в НМА „ Проф. Панчо Владигеров “, преподавам духов оркестър, повеждам брас бенда и съм репетитор на НМУ „ Любомир Пипков “. 11 години бях в Операта, по-късно 3 години в Симфоничния оркестър на БНР. Постоянно съм в друг вид колаборации с държавни институции. Повечето от плановете ми през последните 3 години са непроменяемо свързани или с Министерството на културата, или с Националния фонд „ Култура “. Срещам доста схващане у тях, само че въпросът е за цялостната идея – по какъв начин да се реставрират старите и да се доизградят нови устои на тази българска просвета. Две от трите професионални учебни заведения по фолклорни изкуства в света са в България, настрана имаме доста положителни учебни заведения и академии, които построяват музиканти, които по-късно се ценят в целия свят. Имаме фантастични джазови музиканти, фолклорни музиканти, огромна и дълга линия на страхотни оперни артисти и все пак въздействието на всички тези огромни персони е прекомерно малко. Няма непрестанен контакт на българската просвета с народа. Напротив, ние сякаш непрекъснато сме в някакъв контраст на цялата нация, която слуша Слави да вземем за пример. Не желая да се разделяме, само че по този начин наподобява картината. 

снимка: Петър Димов - Българевеца

- До огромна степен това зависи от страната да се случи в главното или в междинното обучение. Но въпреки това зависи от фамилията. Семейната среда поставя основите на отношението към културата. Аз съм сигурна, че Вашето семейство Ви е дало доста на тази тематика. По какъв метод то Ви насочи или потопи в музиката? 

- Моят пубертет беше доста тежък и все упорствах на майка ми, че не желая да се занимавам с музика. Можех по през целия ден единствено баскетбол да играя. Но тя настоя и в този момент знам, че е била права. Може да не съм измежду първите 100 или 1000 тромбонисти в света, само че е неописуемо щастието от  това, с което се занимавам. От дребните победи. Аз съм човек, който гледа всеки ден да има най-малко 4-5 часа свирене и в същото време аз имам своите дребни победи, които ме вършат доста благополучен. И знам, че имам още накъде да ходя и още толкоз неща желая да направя. Не си представям да работя нещо друго. 

- Какво беше отношението на Вашите родители към дядо Ви и по какъв начин Ви го представяха? 

- За майка ми той беше господ. И с татко ми доста са се обичали. Майка ми се ражда през 1941 година в едно семейство на щастливи, красиви и доста надарени хора. След това имат проблеми и след това през 60-те години дядо ми още веднъж е в зенита си. Тя е била щерка на човек, който цяла София е познавала. С над 500 песни зад тила си, доста от тях шлагери – това е страхотна аура. И методът, по който говореше за него, беше тъкмо с концепцията да запомня избрани неща за него. Наскоро се срещнах с една жена от „ Балкантон “, която даже той е бил назначил на работа преди време, тя ме погледна в очите и ми сподели „ Това беше най-хубавият човек, който съм познавала “. И тази откровеност в погледа ѝ, а и на доста други хора, които са ми го казвали, са ме предиздвикали мощно да допускам в това и още повече да желая той да остане измежду нас посредством музиката си. 

  " Пеят 100 китари " - музика Йосиф Цанков, аранжимент за квартет тромбони Велислав Стоянов

- А какво се случва след идването на социализма с Йосиф Цанков?

- До доста късно той си написа текстовете. Но, като идва Партията, има една възбрана композиторите да си пишат текстовете сами. Дядо ми доста бързо стартира да работи с текстописци. После го уволняват от „ Балкантон “. Става композитор на музикалния спектакъл. Тогава са му викали Тангов, тъй като доста е творял в областта на танцовата музика и тангото. Забраняват се и тангата, тъй като са западни въздействия. А през 60-те стартира едно отпушване на режима, в което той се разпростира. Това са години, в които се основава естрадният оркестър на Българското радио и телевизия, на който диригент е Емил Георгиев. Това са едни от най-красивите аранжименти на произведения на дядо ми – точно на Емил Георгиев. Той е аранжор от международна класа. Появява се „ Златният орфей “. В него има доста руско въздействие, само че и доста европейско. И измежду този проблясък се появяват фестивалните песни на дядо ми. Те стават доста известни. Чрез тях публиката се среща с Йорданка Христова, с Богдана Карадочева, с Лили Иванова. 

- Кое Ви е най-любимо от неговото творчество?

- Много одобрявам „ Приказка “. Първо че стихът на Веселин Ханчев е страховит, второ дядо ми е уцелил мига, в който Веселин умира и явно страстта е доста мощна. Приятелската страст, възприятието за неизбежна загуба на непосредствен човек. Много одобрявам една негова ария, която се споделя „ Имам на небето мъничка звезда “, която аз открих доста инцидентно. Чрез Надя Ботева, една дама, която осъществя дружно с мъжа си честването по случай 90-та и 100-годишнината от рождението на дядо ми. Та в границите на това честване - Тодор Върбанов с женския хор на отбор „ Филип Кутев “ имаха луксозно осъществяване на тази ария. Много обичам по какъв начин Йорданка пее „ Песен моя, любов моя “. Особено в това нейно първо осъществяване, където има изумителен заряд. Дядо ми е имал мощна връзка с Ангел Заберски – татко. Обръщали са се един към различен с „ баща “ и „ сине “. Та той има много „ гъзарски “ аранжименти на негови песни, както да вземем за пример за „ Пеят 100 китари “, която се извършва от брачната половинка на Ангел – Маргарита Радинска. Много одобрявам по какъв начин Маргрет Николова пее разнообразни песни на предци. Много одобрявам „ Интимна ария “ на Камелия Тодорова, която той написа за нея. Много обичам по какъв начин Богдана пее „ А всичко беше като в миналото “. 

- Ето че дядо Ви в някакъв интервал интензивно се занимава с естрадна музика. За Вас това стои ли като интерес – да участвате в поп планове? 

- Поп музиката е известната музика, дали след това музиката става известна или не зависи от нея. Тя се трансформира в поп, откакто стане известна. Много ми се желае да не поставям етикети на музиката, която върша. Още повече, че музиката няма финансова възвращаемост, в противен случай – тя е инвестиция. Затова и не диря известни планове. Аз желая персонално да съм удовлетворен от това, което върша. Има и хора, които радваме с нашата музика, което е най-важното. 

- Понеже напоследък музиката на дядо Ви е във Вашия фокус. Върху какво от нея сте се концентрирали в този момент и върху какво работите?

- Искам да я слага като тематика на диалог сред мои сътрудници, които почитам и обичам, и мен. Ние контактуваме с неговата душа по този метод. Ние свирейки, правейки, преобразявайки неговата музика, контактуваме с него. Ние музикантите избираме не да приказваме, а да свирим дружно, като се забележим. Това е и повода да имаме постоянни осъществявания всяка сряда в бар „ Синтезис “, тъй като тогава в действителност поддържаме връзка един с различен. Тогава изливаме душата си. По стичане на кръвни условия се занимавам с музиката на дядо ми, само че считам да го направя и с музиките на други хора. Това би трябвало да е естественият ход на нещата. Ние би трябвало доста да споделяме с музиката на хора, които към този момент ги няма физически. И каквото зависи от мен това да продължава – ще го направя. 

" Твоята китара " - музика Йосиф Цанков, аранжимент за квартет тромбони Велислав Стоянов

- Много ми харесва тази самодейност, тъй като ми се коства, че ни е доста къса паметта. И в случай че не ги възраждаме тези създатели – те ще бъдат забравени. 

- Тук имаме подобен проблем – желаеме да получаваме самопризнание, че сме по-добри от предходните. За страдание, тъй като постоянно и не сме по-добри от тях, просто желаеме да ги не помнят. Имам сътрудник в Академията, който повтаря, че, колкото по-рядко споменаваш името на един човек, толкоз по-бързо той ще бъде пропуснат. Това е тактичност. Пълно неуважение на личностите. Всеки желае да е най-велик. И с това се изчерпват желанията. А същинските неща стартират след материалното. Трябва сериозно мислене. Няма съвършено общество, където няма убийци, крадци, завистливи хора, просто и другото има потребност от зареждане. И както си говорихме за институциите доскоро, мисля, че усилието им би трябвало да е координирано, целеустремено и повече в количество. И от моя страна се изисква повече конкретика в рецензията ми, само че работата е толкоз спорадична и кампанийна при нас, че както се споделя – „ не знам от кое място да стартира “. Всичко е инцидентно и от време на време.

- А с музиката на кои композитори от предишното мислите да работите в този момент? 

- Храня ужасно почитание и респект към творчеството на Панчо Владигеров, аз съм и другар с Косьо и Сашко, внуците му. Свирил съм с тях и на улицата, като бяхме по-малки. Въпреки че това е музика, с която към този момент е работено, ми се желае да я преработим в разнообразни музикални ситуации. Мислил съм си за Дико Илиев, тъй като той е доста огромна персона във връзка с духовата музика в България, а в последна сметка това е моята среда. Мислил съм си и за Милчо Левиев. Има доста. Аз си представям, че най-малко 3-4 стратегии на година могат да се вършат. Това е метод да бъдат предизвиквани и българските аранжори, оркестратори и композитори. 

Синтезис секстет, снимка: Драгомир Димчев

- Подобни планове притеглят и доста млади музиканти. 

- Със студентите и учениците работата е по-друга. Там инвестицията е да ги събудиш. Децата мъчно си показват професионалната си реализация, родителите им също не постоянно добре я схващат и по тази причина е значимо да ги предизвикаме въобще да учат. Те и не виждат доста положителни образци на концертите в България, на които ги водим. Не ги въодушевяват, не се впечатляват и виждат, че с едно криво-ляво свирене, ще могат да се задоволят професионално. Имам някои победи измежду децата, такива, които съм посъбудил. И по тази причина доста се веселя и имам цел и предпочитание да не преставам да се занимавам с това. За нас, хората, които свирим на духови принадлежности, е доста значимо какъв дух имаш. И това е водещо при нас. 

- Понеже говорихме по какъв начин свиренето онлайн е сърцето на музиката. Скоро къде можем Вас да Ви слушаме?

- Първо всяка сряда сме в „ Синтезис “, на 28 март ще изсвирвам „ Болеро “ на Равел с Плевенската филхармония. На 29 март ще изсвирвам с моя страховит другар Иван Мелин в едно доста уютно заведение в Пловдив – „ Контрабас “, ще свирим на два тромбона. Това е огромно благополучие и доста рядко се случва. С моя мини духов оркестър BrazzVilliDj, за феновете на брас-пънка ще свирим на 9 май.